Какво се случва, когато започне война

Не. Държавата трябва да запази капацитета си да управлява обществото, като същевременно го държи под прага на паника. Историята показва, че преди началото на военни действия всяко правителство заблуждава гражданите си, за да избегне безредици.

Причината е практическа, а не злонамерена. Масовата паника е най-вредното нещо за една държава — тя води до изкупуване на всички хранителни запаси и лекарства и претоварва всички важни системи. При паника способността за разумна преценка спада рязко както при отделния човек, така и при обществото като цяло, а големи групи хора действат едновременно неадекватно и сриват точно онези системи, на които държавата трябва да разчита при конфликт. Затова не е рядкост министър-председател да се обърне към обществото със съобщение, че няма опасност, а на следващия ден войната вече да е започнала. Практическият извод: официалните успокоения не са индикатор за липса на риск.

Войната започва внезапно, без предупреждение и обикновено през нощта. Никой вече не обявява война официално и не съобщава кога и къде ще нападне.

Най-вероятният час за започване на военна операция е около четири сутринта. Този час се нарича „часът на КГБ“, защото е бил предпочитаният момент за извършване на арести. Логиката е чисто практическа: тогава всички спят, а дежурните са най-отпуснати и реагират най-бавно. За обикновения човек значението е конкретно — вероятността да бъдете събудени от събитието, а не да го посрещнете подготвени, е висока. Именно затова всичко, което зависи от подготовка, трябва да е свършено предварително: раницата събрана, колата заредена, планът обсъден.

Съвременните войни започват с въздушни и ракетни нападения над обекти от военната инфраструктура на нападнатата страна. Първите цели са системите за противовъздушна отбрана — радари и ракетни комплекси.

След тях идват казармите, военните складове с въоръжение, командните центрове, струпванията на военна техника и жива сила, летищата, складовете за гориво, радио- и телевизионните станции и системите за комуникация. Едва след това навлизат сухопътни войски с тежка техника или чрез парашутен десант в близост до обектите, които трябва да бъдат овладени. Няколко часа след първите удари се стига до първите сражения по предварително подготвените укрепени линии. Практическото значение на този списък е, че той показва къде не бива да се намирате: близостта до който и да е от изброените обекти е основният фактор за риск в първите часове.

По-малко, отколкото повечето хора очакват. В първите часове пораженията сред цивилното население са сравнително малко, а сред пострадалите преобладават хора, живеещи в непосредствена близост до изброените военни обекти.

За всички останали това е необикновена сутрин, в която се наблюдават няколко типа поведение. Хората в зоната на конфликта се паникьосват и се опитват да напуснат града. Други се укриват в метростанции, мазета и убежища. Трети просто застиват вкъщи пред медиите, опитвайки се да разберат какво се случва и да получат инструкции. Тази разлика в поведението през първите часове до голяма степен определя какво ще се случи с всеки от тях през следващите дни — не защото едното е по-смело от другото, а защото всяко от трите изисква ресурси, които или са налични отпреди, или не са.

Отпадат почти веднага, и то не от военни действия, а от собствените ни действия. Когато по улиците започнат да се движат военни превозни средства, хората разбират, че нищо няма да е същото, и първото нещо, което правят, е да се обадят на близките си.

Заявките към мобилните оператори стават толкова много, че претоварват сървърите и комуникациите временно изчезват. Това е предвидимо и се повтаря при всяко масово събитие — то е причината подготовката да включва предварително уговорено място за среща и предварително уговорен човек за контакт извън района. Ако планът зависи от обаждане в момента на събитието, той няма да сработи. Портативното радио на батерии остава единственият надежден канал за информация през този период.

Веднага след неуспешните обаждания хората осъзнават, че вкъщи нямат подходяща дълготрайна храна, вода, хигиенни препарати и лекарства, и тръгват да си ги набавят. Проблемът е, че стотици хиляди души правят същото в същия момент.

Последователността е предвидима до последната стъпка. Пред магазините се образуват опашки, вътре е препълнено, всеки пълни по няколко колички, хората се карат и стигат до бой, а управата не може да овладее тълпата. Тези отвън напират да влязат и в един момент всичко се срива. Дори служителите напускат работните си места, за да се запасяват сами, а много магазини изобщо не отварят, защото никой не е дошъл на работа. Тогава започва чупенето на витрини и разграбването — при това не само на храна и лекарства, но и на луксозни дрехи, бижута и техника. За по-малко от час всички банкомати са празни и няма кой да ги зареди, а банките не са отворили.

Тези, които решат да тръгнат, се сблъскват с втора вълна проблеми. Образуват се задръствания, шофьорите не спазват правилата, навсякъде стават катастрофи, които допълнително забавят движението. Междувременно военните организират блокпостове и блокират входовете и изходите на града — през тях минават само онези, които успяват да се договорят и имат какво да предложат.

Ако междувременно започне нова атака, картината се променя рязко. Заклещените в задръстването шофьори изоставят автомобилите си в търсене на укритие под земята или продължават пеша, а пътищата остават напълно блокирани от изоставени коли. Тук идва и най-практичният урок: тежките багажи от автомобилите са напълно непригодни за носене на ръка и много скоро биват изоставени. Хората остават само с дрехите на гърба си, телефон, документи и, ако имат късмет, малко пари. Именно затова раницата за евакуация трябва да е с тегло, което реално може да се носи — а не с това, което се побира в багажника.

Извън града положението е още по-тежко. Шосетата между градовете не са безопасни и по тях вече се стреля по всички транспортни средства. Колите се спират, търсят се диверсанти и дезертьори.

Има и още едно обстоятелство, което рядко се обсъжда: понякога се стреля и по коли с цивилни за целите на информационната война и пропагандата. Тоест рискът по пътищата не следва само военната логика. Практическото следствие е, че бягането по големите пътни артерии в първите дни е сред най-опасните възможни решения, а обозначаването на автомобила и избягването на главните маршрути имат реално значение.

Мародерите излизат по улиците още в първите часове. Разграбват домове, убиват хора или противозаконно отнемат автомобили, храна, вода, алкохол, цигари, пари, бижута и други вещи от първа необходимост.

Мотивацията им е проста: част от хората виждат в създалата се ситуация възможност да се обогатят незаконно и се опитват да се възползват максимално, преди да бъде въведен ред. Ключова е последната част от изречението — този период е ограничен. Мародерството е най-интензивно точно тогава, когато държавата още не е влязла във функциите си, и затихва, когато това стане. Именно този времеви прозорец от дни до няколко седмици определя каква подготовка е нужна: достатъчно запаси, за да не се излиза навън, и достатъчно дискретност, за да не личи, че разполагате с нещо.

Първите дни са най-страшни, защото хората още не са се ориентирали какво се случва, не знаят как да се пазят, от какво имат нужда и как да си го набавят. След това става още по-трудно в друг смисъл — ресурсите свършват и започва дългият период на приспособяване.

Ключовото изречение обаче е следното: колкото и тежка да е описаната картина, тя не е толкова критична за онези, които са се подготвили. Разгледайте описаната последователност и вижте кои от нейните стъпки изобщо не се отнасят за подготвен човек. Той не се обажда паникьосан, защото има уговорка. Не отива в магазина, защото има запаси. Не се реди на банкомата, защото има пари в брой. Не изоставя багаж, защото раницата му е с носимо тегло. Не тръгва по главния път, защото има маршрут. Тоест подготовката не отменя войната — тя просто изважда човека от почти всички опашки, в които останалите губят решаващите първи дни.