Как да подготвим децата за извънредни ситуации

Защото им липсват едновременно три неща: развит инстинкт за самосъхранение, знания и умения за самозащита. Те разчитат изцяло на помощта на възрастните в критична ситуация.

Поведението им при стрес също работи срещу тях. Често от страх блокират и се вцепеняват точно тогава, когато трябва да бягат, или плачат тогава, когато трябва да са тихи. Това не е недостатък на характера, а нормална реакция за възрастта — и точно затова е нещо, което може да бъде повлияно единствено чрез предварителна подготовка и упражнение. Дете, което е минавало през ситуацията като игра, реагира съвършено различно от дете, което я преживява за първи път.

Да, и това е неочакван, но важен аспект. При придвижване от опасно към по-безопасно място семейството може да срещне мародери, разбойници или войници. Наличието на деца в групата веднага показва, че това семейство не е участник в събитията и не представлява заплаха.

Логиката, която статията извежда, е и практическа, и човешка: не са много хората, които могат хладнокръвно да убият дете, а ако родителите загинат, е ясно, че децата остават обречени. Затова присъствието на деца работи като силен сигнал за некомбатантен статут — по-силен от всяко облекло. Едновременно с това остава и обратното: децата могат да бъдат тежест, да забавят придвижването и да накарат родителите или случайни свидетели да рискуват живота си. И двете са верни, а кое ще надделее зависи от подготовката.

Подходът се степенува. При бебе или малко дете се предвиждат памперси, резервни дрехи, адаптирано мляко и подходящи детски лекарства за обезболяване и за температура — тоест целият товар се носи от възрастните.

При малко по-големи деца може да се приготви лека раничка, в която самите те носят част от свързания с тях багаж и малко готова храна — бисквити, солети, вафли и малка бутилка вода. При деца над десет години подходът се променя качествено: те могат да бъдат включени в самата подготовка, да участват в тренировките заедно с възрастните и да имат личен комплект за оцеляване и евакуация. Отделна и много практична препоръка е децата да бъдат научени да карат велосипед, АТВ или мотор възможно най-рано.

Като игра, а не като учение. Целта е всеки бързо да се облече, да вземе раницата си и да заеме мястото си в превозното средство.

Методът е прост и работи: засичайте времето и се опитвайте да го подобрявате с всяка тренировка. Превръщането на упражнението в състезание постига две неща наведнъж — детето запомня последователността, без да бъде плашено, и вие получавате реална представа колко време ви отнема. Ако планът предвижда напускане пеша, водете децата на преходи в планината и опитайте да преминете целия маршрут за един ден заедно, включително с нощувка на палатка, за да проверите как ще се справят. Целта е децата да добият увереност, че могат, да знаят къде отиват и да са сигурни, че ще издържат до края.

Защото няма къде другаде. В нито един курс няма обучение за оцеляване в гора с деца, а в казармата не се тренира как се прави преход, докато носиш детето си на гръб.

Това означава, че отговорността е изцяло на родителите: те трябва да научат децата си да ги следват и да свикнат с условията, при които може да се наложи да пътуват. Ключовата уговорка е кога се прави това — докато всичко е спокойно, за да може при проблем да се получи помощ. Опит, натрупан при контролирани условия, работи при реални; опит, натрупван при реални условия, често не се натрупва изобщо.

Заредете добре телефона и радиостанциите. След това направете нещо, което важи и в мирно време — уведомете най-малко двама различни души.

Информацията, която им давате, трябва да е конкретна: колко и кои хора тръгвате, какъв е маршрутът, в колко часа очаквате да пристигнете и колко време да чакат, преди да подадат сигнал, ако нямат връзка с вас. Причината за двамата, а не за един човек, е практична: ако единият се унесе в собствените си грижи, поне вторият ще се сети, че не сте се обадили, и ще алармира службите, като им предаде маршрута ви. Това е най-евтината застраховка при всеки поход и струва два телефонни разговора.

Защото без него дете не може да бъде изведено през граница само от единия родител. Това е документ, който трябва да съществува предварително, тъй като при криза нотариусите няма да работят.

Аргументът е конкретен: при голямо бедствие, метеж, гражданска война, етнически конфликт или война нищо не гарантира, че двамата родители ще бъдат едновременно с децата. Единият може да е мобилизиран, да е загинал или да е в неизвестност. Ако другият прецени, че друга държава е по-безопасна, той трябва да може да изведе децата. Затова препоръката е родителите да си направят взаимно нотариално заверени пълномощни — всеки да може да извежда децата самостоятелно. Документът струва малко и се изготвя за един ден, но без него границата остава затворена.

Това е вакуумирано или ламинирано листче с данните на детето, което то носи постоянно.

Съдържанието е конкретно: от лицевата страна — снимка и имена на детето, дата на раждане, град на раждане, ЕГН, настоящ адрес, имена и телефони на родителите; от задната страна — имената и телефоните на други роднини или близки приятели, които биха могли да се погрижат за детето или да осъществят връзка. При реална война или непосредствена опасност статията препоръчва и допълнителна мярка: същите данни се изписват с черен перманентен маркер върху тялото на детето. Мярката звучи тежко, но има ясна цел — ако детето се изгуби и бъде намерено, да може да бъде свързано със семейството си.

Четвъртата Женевска конвенция от 12 август 1949 г. предвижда специални правила за защита на майките с деца под 7 години, на бременните жени и на изгубените деца или сираците.

Конкретните механизми са два. Член 136 задължава всяка от воюващите страни да разкрие национални информационни бюра, които да получават и предават сведения относно закриляните деца, намиращи се под нейна власт. Член 50 вменява задължение за установяване на самоличността на децата и за регистриране на семейните им връзки, като специална секция от тези бюра се занимава именно с деца с неустановена самоличност. Практическото значение е, че деца, останали под контрола на окупационни сили, се настаняват в специални лагери с грижи, а при установяване на самоличността и родството те се събират със семействата си чрез хуманитарни коридори и с помощта на държавите покровителки. Именно затова идентификацията на детето има толкова голямо значение — тя ускорява целия процес.

Правилото е, че детето трябва да знае, че е опасно да тръгва с непознати и дори с хора, които познава бегло. Това важи и в мирно време — по време на мащабни катаклизми изчезват много деца, като част от тях са отвлечени.

Механизмът, който прави правилото приложимо, е семейната парола. Детето остава в детското заведение с учителите, докато не чуе точно уговорената дума от човека, дошъл да го вземе. Има и едно важно допълнение, което мнозина пропускат: паролата може и трябва да се използва и в спокойни времена, за да се превърне в навик, но след всяко нейно разкриване и използване от външен за семейството човек тя трябва да бъде сменяна с нова. Парола, която са чували няколко души, вече не е парола.