Ядрена доктрина на Руската Федерация

Причината е структурна и се свежда до едно: конвенционалната слабост. След разпадането на Варшавския договор и на самия СССР, и на фона на тежка икономическа и политическа криза, конвенционалните въоръжени сили на Русия са изключително отслабени. Държава, която не може да разчита на танкове и на численост, започва да разчита на ядрен арсенал.

Затова през 1993 г. Русия премахва ангажимента на СССР да не използва първа ядрено оръжие — ангажимент, който съветското ръководство е поддържало именно защото е разполагало с огромно конвенционално превъзходство в Европа. Съгласно новата военна доктрина от същата година руското правителство може първо да използва ядрено оръжие в три случая: при директно нападение над страната или нейните съюзници; при глобална война, която неизбежно ще доведе до нападение над руска територия или обекти на въоръжените сили; и при действия на неядрена държава, която атакува Русия в съюз с държава, притежаваща ядрено оръжие. Тази последна клауза е особено важна за съседните на Русия неядрени страни.

Еволюцията е показателна и не е праволинейна. В концепцията за национална сигурност от 1997 г. се заявява, че използването на ядрени оръжия е допустимо „в случай на заплаха за съществуването на Руската федерация като независима суверенна държава“. Военната доктрина от 2000 г. разширява обстоятелствата — тя допуска ядрен отговор при атаки с оръжия за масово унищожение срещу Русия или нейните съюзници, както и при „мащабна агресия с използване на конвенционални оръжия в ситуации, критични за националната сигурност“.

Доктрината от 2010 г. на пръв поглед звучи сходно, но всъщност повишава прага. В нея се посочва, че Русия си запазва правото да използва ядрени оръжия в отговор на ядрено или друго оръжие за масово унищожение, а също и при агресия с конвенционални оръжия — но само „когато самото съществуване на държавата е под заплаха“. Добавянето на тази клауза отразява по-висок праг в сравнение с доктрината от 2000 г. Нито един от тези документи не предвижда превантивно използване на ядрено оръжие.

През 2020 г. Русия публикува документ, озаглавен „За основните принципи на държавната политика на Руската федерация относно ядреното възпиране“. Той очертава заплахите и обстоятелствата, които могат да доведат до използване на ядрено оръжие.

В него специално се заявява, че ядрените оръжия се разглеждат изключително като средство за възпиране и че ядрената политика на възпиране е отбранителна по природа. Същевременно се подчертава, че Русия поддържа сили, способни да „нанесат гарантирано неприемливи щети на потенциален противник при всякакви обстоятелства“. Ключовата формулировка обаче е друга: „В случай на военен конфликт тази политика предвижда предотвратяване на ескалация на военни действия и тяхното прекратяване при условия, приемливи за Руската федерация и/или за нейните съюзници.“ Тази фраза е достатъчно широка, за да обхване както отбранителен, така и настъпателен сценарий, и точно тя е предметът на най-много анализи на Запад.

Това е стратегия, при която Русия би се стремила да прекрати конвенционален конфликт, като първа използва едно или малък брой ядрени оръжия, за да принуди противника да отстъпи. Логиката е парадоксална, но последователна: чрез демонстриране на решителност Москва би могла да спечели, използвайки страховете на противника от по-нататъшна ескалация.

Такъв ограничен първи ядрен удар не е предназначен само да покаже решителност, а да послужи за отрезвяване на агресора, да го принуди да преустанови нападението и да седне на масата за преговори. Тук обаче е и най-опасната част от логиката: ако тази първа употреба се провали, следва „все по-голямо използване на ядрено оръжие“. Според руското разбиране, ако веднъж се стигне до ядрени удари, това вече се разглежда като провал на възпиращия потенциал и оттам нататък целта става поразяване на стратегическите обекти на противника, вместо търсене на контролирана деескалация. Тоест стратегията разчита противникът да отстъпи още на първата стъпка — а ако не отстъпи, механизмът за спиране изчезва.

Независимо от съдържанието на официалните документи и от позициите на правителствените и неправителствените експерти, почти сигурно е, че евентуалното решение ще бъде оставено на преценката на президента и на тесен кръг близки съветници.

Това има голямо аналитично значение. То означава, че писаните критерии дават само рамка, а действителният праг зависи от преценка на малка група хора в конкретен момент, при непълна информация и под екстремен времеви натиск. Статията отбелязва, че ядрените оръжия не са били поставяни толкова централно в руската политика от управлението на Никита Хрушчов насам. Практическата последица за анализа на риска е, че вероятността не може да бъде оценена само чрез четене на документи — тя зависи от личности, от вътрешнополитическа динамика и от това как е представена ситуацията на вземащия решението.

Публично руските държавни служители последователно потвърждават възпиращата и отбранителна функция на ядрения арсенал. През 2015 г. служителят на външното министерство Михаил Улянов заявява, че руската доктрина има строго отбранителен характер, че целта ѝ е да възпира всеки потенциален агресор и че Русия би използвала ядрено оръжие само за защита на себе си и на съюзниците си при ядрена или мащабна конвенционална агресия.

Съществува обаче и по-широко тълкуване. Владимир Яковлев, бивш командващ на руските стратегически ракетни сили, заявява, че оръжията за масово поразяване на Русия възпират не само ядрени и мащабни конвенционални войни, но и регионални и дори местни военни конфликти, които биха могли да включват тактическо ядрено оръжие на НАТО, системи за противоракетна и противовъздушна отбрана и други стратегически системи. Разликата между двете формулировки е съществена: първата ограничава ролята до екзистенциална заплаха, втората я разпростира върху конфликти от много по-нисък мащаб.

Аргументът е, че ядрените оръжия намаляват риска от мащабни конвенционални войни, защото правят цената на всеки голям конфликт непоносима за всички страни. Според президента Владимир Путин именно ядрените оръжия са изиграли решаваща роля Студената война да не прерасне в гореща — цената би била непосилна.

Този възглед не е изключително руски; той е в основата на класическата теория за взаимно гарантираното унищожение. Проблемът с него е, че той работи само докато всички участници са рационални, добре информирани и разполагат с време за преценка. При съкратено време за реакция, при технически сривове или при погрешно разчетени сигнали стабилизиращият фактор се превръща в източник на риск. Точно затова заключението на статията е, че глобалният мир реално се крепи на ядрените оръжия, но заради взаимното недоверие ядрената война е на един инцидент разстояние.

Основният проблем е, че общодостъпните официални и неофициални документи не уточняват кои конкретни условия и обстоятелства представляват „заплаха за самото съществуване на държавата“. Тази неопределеност е вероятно умишлена, тъй като предвидимият праг е праг, който противникът може да заобиколи.

Допълнително затруднение е, че няма руски еквивалент на американския „Преглед на състоянието на ядрените сили“ — документ, който Вашингтон публикува през няколко години и който дава сравнително ясна картина на американското мислене. Ситуацията се усложнява и от факта, че според Кремъл удари могат да бъдат осъществени и в подкрепа или защита на съюзна или партньорска страна, което разширява кръга от сценарии. Затова за САЩ, НАТО и европейските държави е особено важно да имат възможно най-ясна представа кога и при какви обстоятелства Руската федерация би използвала първа ядрено оръжие — а именно това е най-трудното за установяване.

Може да се предположи, че голяма част от реториката в Москва относно ядрените оръжия има за цел да влияе върху поведението на други държави като вид индиректно сплашване, а не да сигнализира реално намерение.

През последното десетилетие съществуват конкретни примери: Москва открито заплашва Полша и Румъния във връзка с присъединяването им към програмите за противоракетна отбрана на САЩ. След анексирането на Крим и разрастващия се конфликт в Източна Украйна Путин и други официални лица широко използват така нареченото „ядрено послание“, като постоянно подчертават възможностите на ядрения капацитет на Русия и готовността ѝ да положи много усилия за защита на интересите си. Практическото значение за читателя е, че честотата на ядрените заплахи в медиите не е добър индикатор за реалния риск — тя е инструмент на политиката, а не термометър.

Изводът е противоречив и точно затова е ценен. Ситуацията с използването на ядрено оръжие остава много неясна: никой не иска да го използва, но всеки е готов да го използва. Всички държави ясно разбират опасността от масираната им употреба и въпреки това всички модернизират арсеналите си и средствата за тяхното бойно доставяне.

Тази противоречивост води до заключението, че глобалният мир в действителност се крепи именно на ядрените оръжия, но че заради взаимното недоверие ядрената война е на един инцидент разстояние. За обикновения човек практическият превод е умерен и разумен: вероятността от съзнателно взето решение за ядрена война остава ниска, но вероятността от инцидент, от погрешна преценка или от ограничена употреба на тактически заряд не е пренебрежима. Подготовката не изисква вяра, че войната ще се случи — тя изисква само признанието, че вероятността не е нула, а цената на неподготвеността е тотална.