Първата бойна употреба на ядрено оръжие в Хирошима и Нагасаки

Втората световна война се приближава към своя край. В САЩ е проведен първият експериментален ядрен взрив, а крайцерът „Индианаполис“ се отправя с тайнствен товар към базата на американския бомбардировъчен флот на остров Тиниан в Тихия океан. Дори капитанът на кораба не знае нищо за товара в оловния барабан с кодовото название „Бронкс“. Това е ядрената глава от уран-235 за първата атомна бомба, която ще бъде използвана по реален обект.

Генерал Гроувс предлага пред „Комисията по целите“ шест японски града: Киото, Хирошима, Кокура, Йокохама, Ниигата и Нагасаки. Мотивите Киото да бъде поставен в началото на списъка е, че е стар имперски град, с над 3000 храма и съкровищници на културата, възхитителни градини и художествени произведения. И тъкмо защото е исторически град и от голямо религиозно значение за японците, унищожаването му ще ги потресе най-много. Според генерала, голям град като Киото с около милион души население, ще даде практическа възможност да се изследват размерите и резултатите от поражението.

Изборът на Киото среща силна съпротива в комисията, а от това предложение е най-разтревожен най-вече военният министър Стимсън, който смята, че с този акт „Съединените щати ще се сдобият с печалната слава да са надминали Хитлер по злодеяния“. Според експерт от военното разузнаване, военният министър изпитвал топли чувства към Киото, тъй като там бил на меден месец. Но в дневника си той обосновава решението си да не бъде избрано Киото не с културните ценности на древния град и хуманизма, а с нарастващото съперничество със Съветския съюз.  Огорчението, което този акт ще предизвика у японците, би ги накарало в следвоенния период да се сближат повече с руснаците, отколкото с тях и това накланя везните към останалите три града.

Така Киото излиза от списъка на генерал Гроувс. Но там все още остават: Хирошима с население тогава от 255 000 човека, крупен промишлен център, на чиято територия са разположени важно пристанище и военна база; Йокохама е център на самолетостроенето, производител на инструменти, електронно оборудване и има петролни рафинерии; Нагасаки със 195 000 жители е дом на крупни японски корабостроителници; в Кокура освен населението от 173 000 жители, има стоманолеярни и химически заводи и е важна стратегическа точка на изхода на тунела, съединяващ островите Хонсю и Кюсю. Там е и един от големите складове за муниции на японската армия.

Изборът на цел е трябвало да отговаря на следните критерии:

• Целта да е по-голяма от 4,8 километра в диаметър
• Ударната вълна да създаде ефективно разрушение
• Да е малко вероятно да бъде атакувана преди август 1945

Подбраните градове са достатъчно големи и до голяма степен са непокътнати от предходни бомбардировки и военно-въздушните сили се съгласяват да ги извадят от списъка си с цели, за да може да се направят точни оценки на щетите, нанесени от атомните бомби.

В продължение на месеци САЩ изсипват 63 милиона листовки над японските градове с предупреждения за тежки бомбардировки. Като резултат, не малка част от японците напуснали големите градове и се разселили по малките населени места. Така например Хирошима с население от 381 000, е достигнал до 255 000 в деня на пускане на първата атомна бомба. По време на подготовката, водената от Опенхаймер комисия решава да няма „демонстрационна бомба“, нито листовки със специално предупреждение.

След успеха на първия ядрен тест в пустинята на Ню Мексико, лидерите на съюзниците на 26 юли обявяват Потсдамската декларация, която под формата на ултиматум описва условията, при които Япония трябва да се предаде. В противен случай Япония щяла да се сблъска с „неизбежно и пълно унищожение на японските въоръжени сили, както и с тежки поражения на японската земя“. Атомната бомба не се споменава в тази комуникация.

Два дена по-късно японският премиер Кантаро Сузуки на пресконференция заявява, че неговото правителство смята да игнорира тази декларация и че японците ще се бият до край.

Първата американска атомна бомба „Little boy“ (Малкото момченце) тежи над 5 тона и трябва да бъде доставена над целта със специално  модифициран бомбардировач В-29, който да я носи. Поради опасност от повреда на самолета, катастрофа по време на излитане и детонация в рамките на военната база, ядрената бойна глава се сглобява и поставя в самия самолет непосредствено след излитането. Ядреният компонент е съставен от около 64 килограма уран-235. А първичната цел е град Хирошима. Кокура и Нагасаки са избрани за резервни цели.

Самолетът, с който е доставена първата атомна бомба в света се казва Enola Gay и е кръстен на Енола Гей Тибетс – майката на капитан Тибетс, който го управлява.

Шест часа преди самата бомбардировка Енола Гей излита от базата Тиниан, придружен от още два В-29. Първият The Great Artiste (Великият артист), носещ инструментариум и датчици за отчитане на различните ефекти от взрива, а вторият, тогава все още безименен, и кръстен в последствие Necessary Evil (Необходимото зло) е носел фотографска апаратура и средства за видеозаснемане. Преди тях са излетели още три самолета за метеорологично разузнаване над градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки. Това са Straight Flush, Jabit III и Full House.

През нощта на 5-6 август, японските радари засичат стотици американски самолети, летящи към южната част на страната. Радарите са открили 65 бомбардировача, насочени към Сага, 102 към Маебаши, 261 пътуват към Нишиномиа, 111 към Убе,  и 66 към Имабари. Дадена е тревога и радиопредаванията са спрени, включително и в Хирошима.

Час преди бомбардировката Straight Flush прелетява над Хирошима и излъчва кратко съобщение до Енола Гей, в което се казва: „Облаци покриват по малко от 3/10 на всички височини. Бомбардирайте основната цел.“

Седмици преди събитието жителите на града са учудени, че той е пощаден от бомбардировките и някои спекулират, че явно трябва да бъде запазен за щаб квартира на окупационните войски на САЩ. Други наивно мислят, че техните роднини, живеещи в САЩ и Хавай са подали петиция до американското правителство градът да бъде пощаден. Но реалистично мислещата градска управа издава нареждане някои сгради да бъдат разрушени и да се създадат дълги и широки просеки, които да спрат пожарите в случай на бомбардировка.

В 08:09 ч на 6 август 1945 капитан Тибетс започва маньовъра за пускане на бомбата над Хирошима. Бомбата е освободена в 8:15 ч. на височина 9400 метра над земята и достига до планираната височина на детонация от 580 метра над морското равнище за 44.4 секунди. На пълна скорост Enola Gay успява да се отдалечи на 18,5 километра, преди да усети ударните вълни от експлозията.

Заради силни ветрове, бомбата се отклонява с около 240 метра и вместо предвидената цел – мостът Айои, се взривява над Хирургическата клиника Шима, освобождавайки енергия, еквивалентна на 16 ± 2 килотона TNT. Little boy е дал ефективно разпадане на само 1,7% от ядрения материал. Радиусът на пълно и тежко унищожение е около 1,6 километра, а пожарите са се разпрострели на площ от 11 квадратни километра.

Физическата, химическата и инженерната част играят важна роля в ядрената детонация. Има три базови типа дизайни: чисто разпадане, който е най-прост за техническо изпълнение, но предизвиква верижна реакция само в част от радиоактивния материал. Останалото се пръска, без в него да протече облъчване с неутрони и да продължи верижната реакция. Усиленото разпадане използва малки количества от смесено „гориво“, за да подхрани верижната реакция. Това „усилване“ може да удвои освободената енергия на ядрения заряд. Етапните оръжия са системи от обикновено два или повече етапа. Тяхната детонация причинява интензивно излъчване на светлинна х-радиация, която „подпалва“ и поражда имплозия във втория етап, изпълнен с ядрен заряд. Тази система предизвиква термоядрена реакция и позволява зарядът да освободи енергия хиляди пъти по-голяма от обикновената неефективна реакция на чисто разпадане.

Само първият тип ядрени оръжия са били използвани реално по време на война. Това са били най-първите прототипи, които в пресата тогава са наречени Атомни бомби (A-bombs), а оръжията, включващи етапи и усилване на верижната реакция са наричани Водородни бомби (H-bombs). Специалистите в сферата предпочитат използването на термините „ядрени“ и „термоядрени“.

Но да се върнем в Хирошима. При изследвания след взрива хората съобщават за изключително ярка светлина, последвана от силен гръм. Усещанията и преживяванията на оцелелите варират в зависимост от тяхното местоположение и обстоятелства. Но общото между всички сведения е усещането, че конвенционално оръжие се е взривило в непосредствена близост до тях, причинявайки огромни разрушения.

След като се измъкват от руините, хората просто ходят безцелно, срещайки други хора, които не знаят къде отиват, с тежки обгаряния и чуват виковете на тези, заклещени под развалините. Многобройните малки пожари, предизвикани от експлозията, започват да се обединяват в една голяма огнена буря, която бързо обхваща разрушените сгради, убивайки тези, които са останали затиснати вътре. Огънят кара много хора да се хвърлят в реките на Хирошима, търсейки спасение и за съжаление много от тях са се удавили. Всички оцелели ясно си спомнят други, които са се измъкнали напълно невредими, но които в последствие са починали след часове или седмици от нещо, което в последствие ще бъде идентифицирано като лъчева болест.

Броят на загиналите варира от 66 000 до 140 000 убити и 69 000 до 100 000 ранени. Трудността в определяне на точните цифри идва от липсата на коректно документиране на смъртните случаи, заради шока от атаката. Изследванията на стратегическите бомбардировки на САЩ през 1946 г. показват, че 24 158 военни са били в Хирошима в деня на атаката, от които 6789 са били убити. По-късни предположения отчитат, че в града е имало и допълнителен военен персонал и се предполага, че числото на убитите военни е около 20 000. Друго американско проучване казва, че 12 квадратни километра площ от града са били унищожени, докато японските официални власти са определили, че 69% от сградите в Хирошима са унищожени напълно, а от 6% до 7% са били повредени.

Заради честите земетресения в Япония, някои от бетонните сгради са били подсилени и тяхната структура не се е сринала, въпреки че са били близо до центъра на взрива.  Тъй като това е бил „въздушен взрив“, ударната вълна е била насочена отгоре надолу, а не странично. Това е позволило на Индустриалната изложбена зала на префектурата, позната като кубето Генбаку (Genbaku dome), която е била на само 150 метра от епицентъра на взрива, да оцелее единствена сред разрушенията около нея. Останките ѝ са наречени Мемориал на мира Хирошима и от 1996 година са в списъка на световното наследство на UNESCO.

По време на взрива много от жителите на града са били навън – отивали са на работа или са извършвали ежедневните си дейности. Над 90% от докторите и медицинските сестри в Хирошима са загинали или са ранени. Болниците са унищожени или тежко пострадали. Теруфуми Сасаки е бил единственият доктор в цялата болница на Червения кръст. До ранния следобед полицията и доброволци са организирали евакуационни центрове в болници, училища и гари, а моргата е била в библиотеката „Асано“.  Оцелелите от взрива са се събрали, за да бъдат обработени раните им, но много от тях умират преди да получат медицинска помощ, което формира кръгове от мъртви тела около болниците.

Повечето части на Втора общовойскова армия са имали тренировка в замъка Хирошима на 820 метра от епицентъра. Атаката е убила на място 3243 военни. В подземието на замъка Йоши Ока гимназиална ученичка, мобилизирана да служи като офицер по комуникациите, предава по специален телефон в щаб квартирата във Фукояма, че „Хирошима е атакувана с бомба от нов тип и градът е в състояние на почти пълна разруха“.

След като кметът на града е бил убит, докато е закусвал със сина и внука си, фелдмаршал Шунроку Хата поема командването на града. Много от подчинените му са загинали, включително и служещият при него принц И Ю от корейската императорска фамилия. Войници от незасегнатото пристанище Юджина използват моторни лодки, предназначени за самоубийствени мисии срещу американски кораби, за да евакуират хора към близката военна болница. Камиони и влакове докарват помощи и продоволствия и евакуират оцелелите от града.

Дванадесет американски пилоти са били пленени и държани в централата на полицията на 400 метра от взрива. Повечето са загинали веднага, като има сведения, че двама са били екзекутирани, а други двама тежко ранени са оставени на моста Айои, където са убити с камъни от местното население.

След бомбардировката над Хирошима, Хари Труман съобщава официално за употребата на новия вид оръжие. Той заявява “Може да бъдем благодарни на Провидението, че немският проект за атомна бомба се провали и че Съединените щати и съюзниците им са похарчили над два милиарда долара за най-големия научен залог, който е спечелил.“ След това Труман предупреждава Япония: „Ако те не приемат нашите условия, могат да очакват такъв разрушителен дъжд, какъвто никога не е бил виждан на Земята. “

Радиостанция OWI предава подобно съобщение към Япония на всеки 15 минути, заявявайки че съдбата на Хирошима ще сполети и други японски градове и призовава японците да напуснат градовете, ако не се предадат веднага и приемат условията от Потсдамската декларация.

На следващия ден доктор Йошио Нишина и други ядрени физици пристигат в Хирошима и потвърждават, че градът е унищожен от ядрено оръжие. Главнокомандващият на военноморските сили адмирал Соему Тойода изразява мнение, че само още една или две бомби могат да са готови и решава да издържат и следващите атаки, ясно съзнавайки, че „ще има още разрушения, но войната ще продължи“.

Американците прихващат съобщенията, че Япония няма намерение да се предаде и обсъждат следващите си ходове. Пиърс от „Проекта Алберта“ казва, че втората бомба ще бъде готова до 11 август, но капитан Тибетс посочва, че метеорологичните прогнози за тази дата са лоши за летене, заради очаквана буря и иска бомбата да е готова до 9-ти август, на което Пиърс се съгласява.

Три елемента на втория ядрен заряд от плутоний-239 са транспортирани до базата в Тиниан в три контейнера, означени като F-31, F-32 и F-33. А капитан Чарлз Суини прави генерална репетиция ден преди самата бомбардировка.

За главна цел е избран град Кокура, а за резервна град Нагасаки. Преди полета Enola Gay излита, за да осъществи метеорологично разузнаване над Кокура, а Laggin’ Dragon проверява времето над Нагасаки. Заедно с бомбардировача Bockscar на капитан Суини излитат още три самолета The Great Artiste с инструментите за замерване на взрива, Big Stink за наблюдение и документиране на удара и Full House с резервен заряд (неизползван).

Този път бомбата е напълно сглобена при излитането, но електронните предпазители все още са включени. При предполетните проверки бордовият инженер уведомява капитана за проблем в едната от помпите за гориво, заради което не само че няма да могат да използват 2400 литра гориво, но и ще трябва да ги носят, което повишава допълнително разхода. Подмяната на помпата ще отнеме часове, а преместването на бомбата е опасно, защото тя вече е сглобена. Капитаните Тибетс и Суини, решават, че все пак Bockscar ще изпълни мисията.

В 2:47 японско време, сутринта на 9 август 1945 Bockscar излита към Кокура, натоварен с бомба, наречена Fat Man (Дебелакът), а след него излитат и другите два самолета. Заради грешки на пилота на самолета за наблюдение Big Stink, той не успява да пристигне навреме за планираната среща. Въпреки разпореждането да не кръжи повече от 15 минути, капитан Суини чака наблюдателния самолет повече от 40 минути, след което се насочва към Кокура.

Заради голямото забавяне метеорологичните обстоятелства около Кокура са се променили и градът е покрит с облаци. Допълнително, местното стоманодобивно предприятие умишлено гори материали, които изхвърлят в небето тонове сажди и намаляват допълнително видимостта. Димът и облаците покриват 70% от територията на Кокура и закриват пряката видимост към целта. След 50 минути горене на гориво, три опита за достигане на целта  и излагане на самолета на опасност от японската противовъздушна отбрана, решават да се насочат към резервната цел – Нагасаки. Вече няма достатъчно гориво за връщане в основната база и капитаните са принудени да кацнат в Окинава, която е под контрола на американците от едва няколко седмици. Предварително е имало решение, че ако при пристигането им в Нагасаки няма видимост, ще кацнат с бомбата в Окинава или ще я хвърлят в океана при нужда. По предложение на капитана, при липса на видимост, бомбата все пак е щяла да бъде хвърлена на японска територия с използване на информацията от радарите.

В 7:50 в Нагасаки е даден сигнал за въздушна тревога, а в 8:30 е отменен. С приближаването на двата бомбардировача B-29 Superfortress японците са решили, че са твърде малко и явно са на разузнавателна мисия, затова не подават нов сигнал за въздушно нападение.

Няколко минути по-късно The Great Artisте пуска три парашута с измервателни уреди. Освен тях в контейнерите има и писмо до професор Риокиши Сагане – физик в Токийския университет, който е бил състудент с трима от създателите на бомбата, насърчавайки го да каже на обществеността за опасността от тези оръжия за масово поразяване. Съобщенията са намерени от военните, но са предадени до Сагане чак месец по-късно.

В 11:01, разкъсване на облаците над Нагасаки дава на бомбардировача пряка видимост към целта. Дебелакът (Fat Man), съдържащ ядро от 5 килограма плутоний е хвърлен над индустриалната долина, където експлодира 47 секунди по-късно на височина от около 500 метра над повърхността на земята. Епицентърът е на приблизително 3 километра северозападно от планираното. Взривът е задържан от долината и градът до голяма степен е защитен от близките хълмове. Експлозията освобождава енергия, равняваща се на около 21 килотона. Наблюдателният самолет Big Stink забелязва експлозията от 160 километра и се насочва към нея, за да я наблюдава.

Въпреки че втората бомба е била с по-мощен заряд от тази в Хирошима, ефектът ѝ е ограничен предимно до хълмовете и промишлената долина Ураками.  От 7500-те работници във фабриката за муниции Мицубиши 6200 са загинали. Околните фабрики дават между 17 000 и 22 000 жертви.   Различните изследвания цитират различни цифри, но най-малко 35 000-40 000 човека са били убити и около 60 000 други са ранени. За разлика от Хирошима, само 150 японски войници загиват на място.

Радиусът на пълно унищожение е около 1.6 километра, следвано от пожари в северната част на града, простиращи се до 3.2 километра южно от епицентъра на взрива.  Около 58% от фабриката за оръжие Мицубиши и 78% от металургичния комбинат Мицубиши са били повредени. Фабриката за електронни устройства Мицубиши е понесла поражения само върху 10% от постройките си, тъй като е била на ръба на зоната на поражение. Нагасаки Арсенал е била напълно унищожена по време на детонацията.

Въпреки че са възникнали множество пожари, заради отдалечеността на сградите една от друга, не се заформя огнена буря и голям пожар, освен по горите на околните хълмове. Ако бомбата е била хвърлена точно в центъра на Нагасаки, унищоженията и жертвите са щели да бъдат много различни.

Също както при Хирошима, бомбардировката нарушава работата на болниците и медицинските заведения. Полева болница е открита в началното училище Шинкозен и е служела за главен медицински център. Влаковете продължили да се движат и евакуирали ранените към болници в съседните градове. Медицински екип от военноморската болница достигнал града вечерта, а пожарни команди от близките градове помогнали на местната противопожарна служба.

Междувременно в САЩ вече планирали следващите ядрени удари. Генерал Гроувс очаквал още един Fat Man да бъде готов до 19 август, други три през септември и още три през октомври. Вторият „Малчуган“ с уран-235 е нямало да стане готов преди декември.

На 9 август целият кабинет на Япония се е събрал и е обсъждал дали и при какви условия да се предадат. Заседанието завършва в 17:30, без да е взето решение. На среща в двореца е решено, че императорът ще се съгласи да приеме поражението, ако се запази японската система за управление.

На 12 август императорът съобщил на императорското семейство свещеното си решение. Един от неговите чичовци го попитал дали, ако формата на управление не бъде запазена, войната ще продължи. Отговорът на императора бил: „Разбира се.“ На 14 август император Хирохито записва реч, с която обявява капитулация и тя е излъчена на следващия ден, след неуспешен опит за преврат от военни, несъгласни с капитулацията.

Един от най-важните уроци, които може да извлечем от случилото се в Хирошима и Нагасаки е, че макар ядреното оръжие да е ужасяващо мощно, то не засяга всички части и всички хора в един град. Колкото и да ни се струва, че нищо не може да помогне в случай на ядрен удар, се оказва че два-три пъти повече хора оцеляват, отколкото загиват. Вторият урок е, че и двата японски града са напълно възстановени и до днес в тях продължават да живеят хора. Дори непосредствено след взривовете градовете никога не са били напълно изоставени и хората все пак са оцелели. Това се дължи на факта, че макар радиоактивните елементи да излъчват радиация десетки, стотици или хиляди години, когато участват във верижна ядрена реакция с делене на ядрото, те излъчват мощна радиационна енергия. Колкото по-силно е излъчването, толкова по-бързо този резерв от радиация свършва и лъчението бързо намалява. Най-опасно е в първите часове и дни. От там нататък с всеки изминал ден радиацията става значително по-малко. 

Често задавани въпроси

Как са избирани целите за първата атомна бомбардировка?

Генерал Гроувс предлага пред „Комисията по целите“ шест японски града: Киото, Хирошима, Кокура, Йокохама, Ниигата и Нагасаки. Изборът е трябвало да отговаря на три критерия: целта да е по-голяма от 4,8 километра в диаметър, ударната вълна да създаде ефективно разрушение и да е малко вероятно градът да бъде атакуван с конвенционални средства преди август 1945 г.

Последният критерий е особено показателен за логиката на решението. Подбраните градове са били сравнително непокътнати от предходни бомбардировки, а военновъздушните сили са се съгласили да ги извадят от списъка си с цели именно за да може след това да се направи точна оценка на щетите, нанесени от атомните бомби. Тоест градовете са били съзнателно запазвани, за да служат като чист измервателен обект. Всеки от избраните е имал и военно-промишлено оправдание: Хирошима е бил крупен промишлен център с важно пристанище и военна база; Йокохама — център на самолетостроенето; Нагасаки — дом на големи корабостроителници; Кокура — стоманолеярни и химически заводи, голям склад за муниции и стратегическа точка на изхода на тунела между Хонсю и Кюсю.

Защо Киото е изваден от списъка на целите?

Киото е бил поставен начело на списъка от генерал Гроувс именно заради културната си значимост — стар имперски град с над 3000 храма, съкровищници на културата, градини и художествени произведения. Логиката на генерала е била цинично проста: тъкмо защото градът е с голямо религиозно и историческо значение за японците, унищожаването му би ги потресло най-силно. Освен това град с около милион души население би дал добра практическа възможност да се изследват размерите и резултатите от поражението.

Предложението среща силна съпротива, най-вече от военния министър Стимсън, който смята, че с този акт „Съединените щати ще се сдобият с печалната слава да са надминали Хитлер по злодеяния“. Според експерт от военното разузнаване Стимсън изпитвал лични топли чувства към Киото, тъй като бил там на меден месец. В дневника си обаче той обосновава решението не с културните ценности и хуманизма, а с нарастващото съперничество със Съветския съюз: огорчението от подобен акт би накарало японците в следвоенния период да се сближат повече с руснаците, отколкото с американците. Именно този геополитически аргумент, а не моралният, наклонява везните.

Предупредени ли са били японците преди бомбардировките?

Отговорът е двойствен и това е един от най-често изкривяваните исторически въпроси. В продължение на месеци САЩ изсипват 63 милиона листовки над японските градове с предупреждения за тежки бомбардировки. Резултатът е реален: немалка част от японците напускат големите градове и се разселват по малките населени места. Хирошима например намалява от 381 000 на 255 000 жители към деня на бомбардировката.

Но за конкретното ново оръжие предупреждение няма. Водената от Опенхаймер комисия решава да няма нито „демонстрационна бомба“, нито листовки със специално предупреждение. Потсдамската декларация от 26 юли поставя ултиматум на Япония да се предаде, като в противен случай ще последва „неизбежно и пълно унищожение на японските въоръжени сили, както и тежки поражения на японската земя“ — но атомната бомба не се споменава в тази комуникация. Два дни по-късно японският премиер Кантаро Сузуки публично заявява, че правителството му ще игнорира декларацията и че японците ще се бият докрай.

Как технически е протекла бомбардировката над Хирошима?

Бомбата „Little Boy“ тежи над 5 тона, а ядреният ѝ компонент е съставен от около 64 килограма уран-235. Поради опасност от повреда на самолета, катастрофа при излитане и детонация върху самата военна база, ядрената бойна глава се сглобява и поставя в самолета непосредствено след излитането, а не преди него.

Носителят Enola Gay излита от базата Тиниан шест часа преди бомбардировката, придружен от два други B-29: The Great Artiste с инструментариум и датчици за отчитане на ефектите от взрива и Necessary Evil с фотографска и видео апаратура. Преди тях излитат три самолета за метеорологично разузнаване над Хирошима, Кокура и Нагасаки. Час преди бомбардировката разузнавачът Straight Flush излъчва краткото съобщение: облачността покрива под 3/10 на всички височини, бомбардирайте основната цел. В 08:09 ч. на 6 август 1945 г. капитан Тибетс започва маньовъра, бомбата е освободена в 08:15 ч. от височина 9400 метра и достига планираната височина на детонация от 580 метра за 44,4 секунди. Enola Gay успява да се отдалечи на 18,5 километра, преди да я застигне ударната вълна.

Какви са били реалните мащаби на разрушението в Хирошима?

Заради силни ветрове бомбата се отклонява с около 240 метра от предвидената цел — моста Айои — и се взривява над Хирургическата клиника Шима, освобождавайки енергия, еквивалентна на 16 ± 2 килотона TNT. Важна техническа подробност: „Little Boy“ е дал ефективно разпадане на едва 1,7 процента от ядрения материал, тоест взривът е бил изключително неефективен по днешни стандарти.

Радиусът на пълно и тежко унищожение е около 1,6 километра, а пожарите се разпростират на площ от 11 квадратни километра. Броят на загиналите варира между 66 000 и 140 000 убити и между 69 000 и 100 000 ранени, като трудността в определянето на точните цифри идва от липсата на коректно документиране заради шока от атаката. Японските официални власти определят, че 69 процента от сградите в Хирошима са унищожени напълно, а между 6 и 7 процента са повредени. От 24 158 военни, намиращи се в града в деня на атаката, 6789 са убити по официални данни, макар по-късни оценки да сочат около 20 000.

Защо някои сгради в Хирошима са оцелели съвсем близо до епицентъра?

Заради честите земетресения в Япония част от бетонните сгради са били конструктивно подсилени и структурата им не се е сринала въпреки близостта до центъра на взрива. Това е първата причина и тя има пряко значение за днешната подготовка: сеизмично устойчивата конструкция е и взривоустойчива конструкция.

Втората причина е геометрична и е още по-важна. Тъй като става дума за въздушен взрив, ударната вълна е била насочена отгоре надолу, а не странично. Това позволява на Индустриалната изложбена зала на префектурата, известна днес като кубето Генбаку, да оцелее — при това от разстояние само 150 метра от епицентъра — докато всичко около нея е сринато. Останките ѝ са наречени Мемориал на мира Хирошима и от 1996 г. са в списъка на световното наследство на UNESCO. Практическият извод е, че при въздушен взрив вертикалните елементи на конструкцията понасят натоварване, за което са проектирани, докато хоризонталните повърхности поемат основния удар.

Какво се случва с медицинската помощ след взрива?

Медицинската система е унищожена именно тогава, когато е най-нужна. Над 90 процента от лекарите и медицинските сестри в Хирошима загиват или са ранени, тъй като по време на взрива много от жителите са били навън, отивайки на работа. Болниците са унищожени или тежко пострадали. В цялата болница на Червения кръст остава един-единствен работещ лекар — Теруфуми Сасаки.

До ранния следобед полицията и доброволците организират евакуационни центрове в болници, училища и гари, а моргата се помещава в библиотеката „Асано“. Оцелелите се събират, за да им бъдат обработени раните, но много от тях умират, преди изобщо да получат помощ, което формира кръгове от мъртви тела около болниците. Този факт има пряко значение за съвременната подготовка: при масов инцидент здравната система не е ресурс, на който можете да разчитате в първите дни. Тя самата е сред пострадалите, а капацитетът ѝ е с порядъци под нуждата. Оттук и смисълът от базови умения за първа помощ и от домашна аптечка.

Защо втората бомба пада върху Нагасаки, а не върху Кокура?

Главната цел за 9 август е бил Кокура, а Нагасаки — резервната. Мисията обаче тръгва с проблеми: при предполетните проверки бордовият инженер на бомбардировача Bockscar съобщава за повреда в една от горивните помпи, заради което 2400 литра гориво няма да могат да бъдат използвани, но ще трябва да бъдат носени. Подмяната на помпата би отнела часове, а преместването на вече сглобената бомба е опасно, затова капитаните Тибетс и Суини решават мисията да се изпълни както е.

Решаващото закъснение идва от самолета за наблюдение Big Stink, който не пристига навреме на уговорената среща. Въпреки разпореждането да не кръжи повече от 15 минути, капитан Суини чака над 40 минути. Дотогава метеорологичните условия над Кокура вече са се променили и градът е покрит с облаци, а местното стоманодобивно предприятие умишлено гори материали, които изхвърлят тонове сажди в небето. Димът и облаците покриват 70 процента от територията и закриват пряката видимост. След три опита за достигане на целта, 50 минути изгорено гориво и излагане на самолета на японската противовъздушна отбрана екипажът се насочва към Нагасаки. Кокура оцелява заради едно закъснение и малко дим.

Защо жертвите в Нагасаки са по-малко, въпреки че бомбата е по-мощна?

„Fat Man“ съдържа ядро от 5 килограма плутоний-239 и освобождава енергия от около 21 килотона — забележимо повече от 16-те килотона в Хирошима. Въпреки това броят на жертвите е значително по-нисък: най-малко 35 000-40 000 убити и около 60 000 ранени, срещу далеч по-високите числа в Хирошима.

Причината е изцяло в географията и в точността. Бомбата е хвърлена над индустриалната долина Ураками и епицентърът е на около 3 километра северозападно от планираното. Взривът е задържан от долината, а околните хълмове до голяма степен защитават останалата част от града. Освен това заради по-голямата отдалеченост на сградите една от друга не се формира огнена буря, каквато опустошава Хирошима — възникват множество отделни пожари, но те не се сливат. Радиусът на пълно унищожение отново е около 1,6 километра. Ако бомбата беше хвърлена точно в центъра на Нагасаки, разрушенията и жертвите щяха да са коренно различни. Урокът е, че релефът е защитен фактор от първи ред.

Какви са двата главни урока от Хирошима и Нагасаки за днешната подготовка?

Първият урок е, че ядреното оръжие, колкото и ужасяващо мощно да е, не засяга еднакво всички части на един град и всички хора в него. Въпреки интуитивното усещане, че при ядрен удар нищо не помага, реалността е, че два-три пъти повече хора оцеляват, отколкото загиват. Разстоянието, преградата, посоката, в която човек е бил обърнат, и това дали е бил вътре или навън, са правили разликата между живот и смърт при иначе идентични условия.

Вторият урок е за времето. И двата японски града са напълно възстановени и в тях се живее и днес, при това те никога не са били напълно изоставени дори непосредствено след взривовете. Причината е във физиката: макар радиоактивните елементи да излъчват десетки, стотици или хиляди години, при верижната реакция с делене те освобождават мощна енергия за кратко. Колкото по-силно е излъчването, толкова по-бързо се изчерпва резервът. Най-опасни са първите часове и дни, а оттам нататък радиацията намалява значително с всеки изминал ден. Именно тази закономерност превръща престоя в укритие през първите 72 часа в най-ефективната възможна защитна мярка.